Tanya.es

Белегът

Да се родиш с голям тъмночервен белег на бузата, който да те преследва през целия ти живот, надали е това, за което проплаква което и да е бебе. За майка му това беше кошмар, а за баща му – основателна причина да ги изостави.

Самуил не помнеше кога точно разбра за различността си. Помнеше камъните – остри и болезнени, когато го уцелваха по гърба и лицето. Помнеше звука им,, докато се удряха в стената до него. “Изрод! Чудовище! – така крещяха децата, докато той се свиваше в кьошетата  на улицата. Даже съседските кучета лаеха, сякаш споделяха омразата.

Така израстна и така си остана – сам. 

По-късно, когато момичетата се започнаха да се заглеждат по връстниците му, да си шушукат и да се изчервяват, да се оставят да ги прегръщат и да ги целуват по ъглите в тъмното, нещата не станаха по-добри.  

На седемнадесет  години вече беше висок и строен, с дълга коса с пепелив рус цвят, за която много момичета биха му завидели. Очите му – сиви, сякаш пронизваха събеседника, когато някой се спираше да говори с него. Белегът тъмночервена линия, която се спускаше от лявата му вежда  до носа му, беше първото, което хората виждаха в него.

Понеже никога не ходеше никъде, прекарваше времето си в четене и в онлайн игри. Там, в мрежата, беше стихията му. Там беше различно. Без Белега, без погледите и подмятанията.  Беше майстор на стратегии, мозък зад аватар. Не виждаха лицето му, само резултатите. Там не просто играеше, беше свободен.

Вероятно всичко щеше да си остане така завинаги – беше скрит и търсен в Мрежата, но нежелан в реалния живот. Беше го приел и не се опитваше да промени нещата. Всъщност, ситуацията беше доста удобна за него и не би направил нищо, за да я промени. Което изобщо не влизаше в плановете на Съдбата.

Всичко се промени, когато реши да се състезава в шампионата на нашумяла, много популярна игра. В първия момент, в който не успя да победи противника си, Самуил помисли, че губи форма. Седмици наред двамата бяха равни, с напълно еднакви резултати. Стратегиите – огледални. Това не можеше да се случва. Наградата беше шестцифрена сума. Беше невероятно, че ще му се наложи да я сподели.  

Организаторите на състезанието също бяха изненадани от подобно равенство. Предполагаше се, че подобно съвпадение на идеи и възможности е толкова минимално, че реално не би могло да се случи, даже и цялото население на Земята едновременно  да се беше включило в надпреварата. 

Фирмата беше голяма и собственика ѝ реши, че ще е чудесна допълнителна реклама да срещне наживо двамата победители … и да ги извади от удобната анонимност.

Самуил получи поканата и я прочете няколко пъти. Не знаеше какво да мисли. Не беше свикнал да се появява пред хора повече от абсолютно задължителното, а тук изглежда щеше да се наложи. Нямаше да може да се скрие под удобната анонимност на Мрежата. Трябваше да застане с лицето си и да бъде сниман, вероятно сочен с пръст, подиграван, оплюван … както винаги.

Първият му порив беше да откаже, да предостави наградата на другия победител или да я остави като дар на някоя кауза – винаги имаше къде да се използват толкова пари накуп. 

-Никой не бяга от съдбата си, сине. Поговори с възглавницата. Утрините винаги дават отговори – посъветва го майка му – отрудена жена, за която самата мисъл да се подарят каквито и да са пари, беше безумна. Той ненавиждаше този неин маниер да говори с поговорки. Струваше му се неоригинален, изтъркан. Вбесяващото обаче беше, че почти винаги се оказваше права.

Възглавницата обаче остана мълчалива. За пръв път тази нощ той не сънува нищо. Празно. Нямаше светлина и определено нямаше решение.

Оставаха по-малко от десет часа преди да трябва да се яви да получи наградата и преди светът да види него и белега му.

Сутринта започна мудно и неприятно. Не искаше да се погледне в огледалото. Болеше го да си признае, че не е способен да вземе решение. Не искаше да се изправи пред погледите на всички, но и не се осмеляваше да разочарова единствения човек, който винаги го беше подкрепял – майка си.

Тъкмо седна пред компютъра, на входната врата се позвъни. Трябваше да иде и да отвори.На прага стоеше млад, добре облечен мъж.
– Търся Самуил. – каза той. Погледът му, приветлив от първия момент, не трепна нито за секунда като видя Белега. 
– Познаваме ли се? – погледна подозрително Самуил.
– Не. Казвам се Сени, представлявам Фирмата и съм тук, за да те придружа за награждаването.

Самуил не очакваше това. Изобщо не му беше хрумнало, че няма да може да откаже да се яви. Разчиташе на анонимността си, но явно въпреки взетите от него мерки да остане скрит, го бяха намерили. Щеше да се наложи да се покаже пред света. Като нямаше друг избор, покани посетителя вътре.

Половин час по-късно двамата излязоха от дома на Самуил и се качиха в елегантната спортна кола, паркирана пред входа. 

По пътя Сени не спираше да говори – разбираше, че ако не го прави, тишината и неудобството биха накарали и двамата да потънат в празнота.

След кратко шофиране, спряха пред Универсалната Зала. Това беше място, в което можеха да се съберат над десет хиляди посетителя. Беше построена преди  няколко години, но до момента така и не бяха успели да я напълнят повече от една четвърт.

Днес случаят беше друг. Самуил с изумление забеляза, че мястото гъмжеше от хора. Около самата зала, в коридорите, по балконите на съседните здания – навсякъде беше пълно със зяпачи. Сени успя да го въведе незабелязано в сградата. Остави го в една от залите и започна да му дава указания какво да прави в следващите минути.

* * * 

Залата беше толкова пълна, че нямаше място за седящи. Звучеше електронна музика, а стените бяха покрити с екрани, на които се повтаряха отново и отново ключовите моменти от състезанието.

Церемонията не се водеше от ослепително красива девойка, както очакваше Самуил. Вместо това на сцената с микрофон в ръка стоеше висох, сух мъж, над четиридесетте, с оредяваща коса. Гласът му звучеше дълбоко и ясно и накара тълпата да замълчи и да заслуша думите му.

-Днес отбелязваме невъзможното – каза той. – Разработвахме Играта в продължение на няколко години и използвахме възможностите на изкуствения интелект, който ни гарантира, че шансът да имаме две отделни личности, които – без да се познават – да мислят и реагират по един и същи начин в променяща се ситуация и да получат абсолютно идентични резултати, е по-малка от едно на милиард. Това, вярвахме, е напълно невъзможно при население от осем милиарда на Земята, от които една много, много малка част може да се състезава професионално. Днес имаме двама победители, които постигнаха един и същ резултат, за едно и също време и с много сходни стъпки и решения. Днес наградата ни е удвоена за тези две изключителни личности. Аплодисменти!

От двете страни на сцената излязоха едновременно двамата играчи, облечени изцяло в черно и с лица, скрити зад маски-аватари. Само по това се различаваха – аватарите им бяха, с които всеки от тях беше спечелил играта и само това се знаеше за тях.

Залата избухна в необуздани аплодисменти. Камерите следяха всяко тяхно движение, а излъчването наживо се гледаше в цял свят.

-Сега тайната ще бъде разкрита – каза високият мъж. – Нека победителите се обърнат с гръб един към друг и свалят аватарите си!

Двамата застанаха както им беше казано. После вдигнаха едновременно ръце и бавно свалиха маските си. Сърцето на Самуил биеше като барабан, докато се обръщаше към лицето на опонента си. Тълпата ахна, но не от ужаса, който очакваше той , а от изумление. Срещу  него стоеше младо момиче. Пепеляворусата ѝ коса беше вързана на опашка. Същите като неговите сиви очи. И Белег, като неговия, но разположен огледално. Тя го гледаше така, сякаш вижда себе си в огледалото. 
-Това не е възможно – едва прошепна Самуил. 
Момичето се усмихна несигурно, а очите ѝ се напълниха със сълзи. 
Тълпата избухна във викове и аплодисменти, но те не чуваха нищо.  За пръв път всеки от тях се усещаше като равна част от нещо и за пръв път не се срамуваха, нито искаха да избягат от Белега си. Самотата се беше изпарила.
Белегът вече не беше проклятие. Беше се превърнал в Щит. Знак, който свързваше всеки от тях с огледалното си отражение..

А Съдбата, тази стара шегобийка, се усмихна, намести се удобно в креслото си и премести нова фигура в играта.

Какво мислиш за този разказ?

CAPTCHA ImageChange Image

Още разкази

  • All Posts
  • Разказите на Таня