Варено жито

Много обичам варено жито. От онова, дето се прави “за раздаване” по погребенията. Оттам и дилемата – обичам го, но го свързвам със сбогувания завинаги. Следователно, не го ям.

Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.

Никой у дома не пожела даже да го опита, та в продължение на цели три дни дояждах, че бях направила едно щедро количество.

В края на третия ден, няколко часа след като бях измила съда от въпросното жито, телефонът иззвъня. Посреднощ. Принципно ме дразнят много подобни позвънявания, но този път вдигнах. Майка ми. Гласът ѝ беше глух, но стигаше ясно през линията.

– Баща ти умря. – каза тя – Лежи в градината и скоро ще завали дъжд.

Останах в ступор. Родителите ми живеят в голям град, в апартамент. За да “лежи в градината”, значи са на вилата, на петдесетина километра от града, на място, на което почти няма хора.

– Има ли кой да ти помогне да го внесеш вътре? – попитах. Не очаквах много, но това, което чух, ме изправи на нокти.

– Не. Съседа постоя на прага да погледа и после се прибра.

– Не можеш ли да извикаш някой?

– Обадих се в полицията. Един полицай дойде, видя го и каза, че трябва да се извика лекар, за да опише смъртта. – тя замълча.

– И ще дойде ли? – гласът ми започна да ми изневерява.

– Дойде. Каза, че е получил инфаркт, написа смъртен акт и си тръгнаха и двамата.

– И го оставиха там? Не можаха ли поне да го преместят вътре в къщата?

– Казаха, че е късно вече и не е тяхна работа да го правят.

– Не можеш ли да се обадиш на някого в града?

– Звъннах на един негов приятел. Опитва се да се свърже с една погребална агенция да дойдат да го извозят. Надявам се да дойдат скоро. Дано не завали преди това.

Онемях. Казах ѝ, че тръгвам нататък и затворих телефона.

* * *

– Баща ми е починал – казах на глас. Съпругът ми ме гледаше и не знаеше как да реагира. Той беше наясно със сложните и изключително противоречиви отношения, които винаги бяхме имали с родителя ми. Толкова сложни, че в момент на скръб, другият мъж, важен за мен, не знаеше какво да ми каже.

Аз също не знаех как да се държа със самата себе си. Една част от мен повтаряше до безмисленост “Свърши се”, а другата, рационалната част твърдеше, че тези неща никога не приключват. Никога не се забравят скандалите и непрекъснатите обиди. Никога не се забравят изискванията, поставени по маниерен и натрапчив начин. Както и никога не се забравят грижите да си нахранен и обут, да си в домашна обстановка, в която не липсва нищо материално.

Точно тези необясними и необясняеми отношения всъщност ме докараха преди години до решението да заживея в чужбина, надалеч. И пак, благодарение на тях, каквото и да е бързо придвижване обратно към родния ми град, изискваше минимум 24 часа – намирането на самолетен билет никога не е петминутен акт, а начинание за сърфиране из куп сайтове и за бързи и адекватни покупателни рефлекси.

* * *

Справих се бързо и още на следващата вечер кацнах на летището. Там ме чакаше една смалила се и побеляла жена с блуждаещ поглед. Не плачеше. Стоеше като кукла и чакаше да я хвана за ръка и да я поведа.

Два дни по-късно беше и самото погребение.

Баща ми лежеше тихо в ковчега си и сякаш беше започнал да се топи. Бях го виждала за последно години преди този ден. Помнех го като едър човек, чиято любов към обилната храна беше поставила отпечатък. Не беше останало нищо от това. Бузите му – някак изпити. Носът – по-голям, отколкото го помнех. Но най-важното – онзи яркосин поглед – вече го нямаше.

Бързо опело, още по-бързо последно придружаване до последното местообитание.
Погребалната агенция, естествено, в последния момент поиска много повече пари от майка ми, отколкото се бяха споразумели.

Гледах хората – не беше многохилядно погребение. Повечето обаче не ги познавах, явно бяха роднини на баща ми. Ядяха, пиеха, някои се и развеселиха. И обсъждаха със злост майка ми – чуждата за рода им, тази същата, която плащаше трапезата, на която седяха.

* * *

Оттогава се източиха повече от седем години. Все още не зная дали съм се помирила с баща си.

Виждам обаче как това, което ми говореше някога и срещу което се борех с всички сили, днес е начина, по който мисля и по който аз самата възпитавам дъщеря си.

Хващам се как използвам поговорките, които използваше той. Как правя същите мисловни баланси, каквито правеше той. Как стигам до логични изводи по същия начин, по който го правеше той. Понякога си мисля, че това, което съм аз днес, до много голяма степен е той.

Сложни отношения. Заради тях заминах на няколко хиляди километра разстояние, “за да се спася”. А всъщност това, което носи човек в себе си наистина е дадено от родителите му и спасение от него няма. И този активен, водещ родител в моя живот беше баща ми.

* * *

А онова жито, половин пакет, още стои на рафта. Не смея даже да го пипна да го изхвърля, че не се знае този път заради кого ще прозвъни телефона….