Жигът

Къщата беше голяма и луксозна. Стаите бяха покрити с меки килими, които заглушаваха всяка стъпка. Чашите върху  махагоновия бар искряха като замръзналите сълзи на красива лъжа. Светлините, които осветяваха всяка стая, се разливаха меки и приглушени, а лежерните интерпретации на Дюк Елингтън сякаш извираха от стените. 

Илия се беше отпуснал в  удобен фотьойл насред библиотеката и прелистваше един първия екземпляр на книга, издадена в зората на печатарския бизнес. Харесваше му усещането на елегантната кожена подвързия, отблясъците на златните букви, релефният печат на корицата.

Омайваше го мисълта, че никой друг нямаше да има това издание. Беше го купил след месеци преговори с един известен хм…  “доставчик” на специални предмети. Доставчик е добра дума – казваш му какво искаш, той изчезва и след известно време ти го доставя. Не те интересува как се е сдобил с предмета, единствено гледаш да платиш по-малко щедра сума от това, което ти иска “доставчикът”.

Днес книгата беше негова. Повод за празник.  Беше си налял от едно много специално уиски. Легендата говореше, че е принадлежало на самия Ал Капоне.
Всъщност нямаше никакво значение дали е вярно или не.
Важното беше, че той единствен от спортния клуб имаше това уиски и тази книга. Отпи от чашата и доволна усмивка се разля по лицето му – парите, които даде, си струваха всяка капка от еликсира, който докосна небцето му и се плъзна в гърлото му. Една наистина перфектна вечер!

И в този момент го чу. Шум. Идваше някъде от съседната стая. Стъпки и падащи предмети. Беше странно, защото беше освободил помощника си за тази вечер и трябваше да е сам. Докато тези мисли се стрелкаха през съзнанието му, вратата на библиотеката се отвори с трясък. 

В рамката на вратата се очерта силуетът на мъж в тъмни дрехи и с маска на лицето. През рамото си беше преметнал чанта и в нея вероятно беше започнал да събира ценностите от другите стаи, през които беше преминал. Илия се изправи рязко. Беше висок и добре сложен, но облечен в тъмновишнев на цвят халат и с меки пантофи на краката изглеждаше по-скоро нелепо, отколкото заплашително.

Крадецът направи поривиста крачка напред, явно не видял собственика на дома. Когато очите му се спряха на Илия, рязко спря, Маската му някак се обезформи, а очите му се разшириха. Опита се да отстъпи, но се блъсна в касата на вратата. Внезапно се задъха и после, се свлече на земята и остана неподвижен.

“Умря на място” – каза си Илия, все още неосъзнаващ какво се случва. “Умря на място?!?!?!” – истината започна постепенно да си пробива път в мозъка му. “Ей така, без нищо?”- въздъхна – “Щом не е помощникът ми, това означава само едно – неприятности”.

Излезе от стаята, взе най-близкия телефон и се обади в полицията.
– Районно управление. – гласът отсреща беше равнодушен, глас на отегчен от живота мъж. – Какъв е проблемът?

Илия отвори уста и затвори очи. Нямаше как да обясни това нормално.

– В къщата ми има мъртвец.

– Сигурни ли сте, че е умрял? – Полицаят не позволи една такава декларация да го извади от латентното състояние, в което се намираше.

– Лежи на пода, не помръдва и очите му са отворени. 

– И как така се появи в дома Ви? – пръв, далечен признак на интерес леко потрепна в гласа на полицая. Той беше опитен мъж, с годините се беше наслушал на какви ли не небивалици и тази вероятно беше следващата.

– Нямам представа. Бях в задната част на къщата. Той е крадец… Влезе в стаята и… умря. – думите започваха да се преплитат в устата на Илия. 

Настъпи мълчание.

– Как умря? – проговори полицаят след малко. Този луд явно нямаше да го остави на мира.

– Мисля, че го уплаших до смърт – каза несигурно Илия. И в този момент го усети. Вътрешната страна на китката му пламна в кървавочервено, а болката го прониза като нажежено желязо. Появи се съвсем отчетливото очертание на лилия. Жиг. Той изпусна задавен вик, който се опита да прикрие с кашлица.

– Не Ви разбрах добре, господине. – Гласът на полицая се изпълни с подозрение и започна да звучи остро.  – Убили сте го от страх?

– Така мисля. – простена Илия, като се опитваше да преглътне болката.

– С какво оръжие?

– Убих го при самозащита.
Жигът заискри като дискотечна лампа и болката стана непоносима, както всеки път, когато изричаше лъжа. Илия затвори очи, а в съзнанието му изникна образът на изкривената маска на крадеца.

– Пил ли сте, господине? – Полицаят звучеше раздразнено.

– Не… – Илия стисна зъби. – Той влезе в къщата ми да ме обере и аз го убих при самозащита.
Жигът избухна в пламък. Илия изкрещя и падна на колене.
От другата страна на линията се чу пукане.
– Имаме адреса Ви, изпращаме патрул.

Полицаите пристигнаха след десетина минути. Бяха двама и влязоха право в библиотеката. Виждайки луксозната обстановка, по-ниският от двамата подсвирна тихичко. Само на бара вероятно имаше повече пари от заплатата му за половин година.

До вратата лежеше отпуснатото тяло на мъж с черна маска. Тя стоеше някак нелепа, изкривена на една страна. Вторият полицай се наведе и я махна. Лицето на починалия беше застинало в маска на смъртен ужас, сякаш в последните си мигове беше видял самият дявол пред себе си.

Илия ставаше все по-нервен, а това означаваше, че Жигът болеше и гореше все по-силно. Стаята постепенно започваше да се пропива с миризмата на изгорена кожа.

После всичко се разви вихренно бързо. Полицаите извикаха подкрепления, а него – окован в белезници – го накараха да се качи в колата, пуснаха сирената и подкараха към участъка.

Металните гривни се впиваха в китките му и при всяка неравност на пътя колата подскачаше, а лилията на китката му нагряваше лявата окова. 

-Ти сериозно ли си го убил от страх? – по-ниският полицай се забавляваше неудържимо за негова сметка. 

Илия стисна зъби и само отговори с едно кратко “Да”.
Пулсацията на Жига стигна до мозъка му и той за момент потъна в изгарянето.

Не се беше родил така. Като малък майка му винаги повтаряше, че е прекрасно и съвършено момченце. Беше умен и любознателен, а мозъкът му отмерваше с по-голяма прецизност, отколкото можеше да се очаква от дете на неговата възраст.

Обичаше да се губи в книгите на баща си. Там всичко беше просто – доброто побеждаваше злото. Понякога имаше интриги, имаше страдания, но като цяло нещата винаги приключваха добре.
Докато не срещна Милейди. Беше изчел с настървение повечето от книгите на Дюма, когато я намери. Беше красива и опасна. Във въображението му беше изникнал образа на жена, която години по-късно би описал като „идеалната“. Когато стигна до описанието на екзекуцията ѝ, по ръката му сякаш пролази нещо и се спря на лявата му китка, точно там, където пулсират вените. Не обърна внимание, не беше нищо.

Онзи същия следобед бавачката му го беше търсила безуспешно из всички стаи на къщата. Когато в крайна сметка го намери, беше бледа от ужас, че нещо може да се е случило с него. “Къде беше, мило момче?” – укорително го погледна тя. “Очаквах да те намеря в библиотеката и те нямаше. Обиколих градината и се страхувах, че се е случило нещо с теб.”

“Изгубих се в лабиринта” – каза Илия. Градината беше огромна, а точно в центъра ѝ имаше внушителен лабиринт от добре оформени храсти – подобен на онези, които се правеха в повечето френски дворци. Нямаше нужда от тази лъжа, и той самият не знаеше защо я изрече. В този момент усети пареща болка, а на китката му започна да свети в червено една лилия. Жигът на Милейди мистериозно беше излязъл от книгата и се беше настанил на ръката му.

С годините той свикна да живее с него. Когато беше спокоен, Жигът се притаяваше и ставаше почти невидим. Все едно го нямаше, когато казваше истината или имаше добри намерения. Най-малкото му вълнение обаче събуждаше огнената лилия на китката му и болката беше нетърпима. 

И ето, сега пак. Не знаеше защо излъга, сякаш нещо отвътре го накара да го направи, а той нямаше волята да се противопостави. И всеки път, отново и отново, лилията се показваше изобличително, а болката го разкъсваше. Парадоксално обаче, да лъже се беше превърнало в удобно и естествено, при все че му носеше нови и нови неприятности.

Пристигнаха в районното по-бързо, отколкото му се искаше. По-високият полицай заобиколи колата и му отвори вратата, за да излезе.

-Какво става с ръката ти? – забеляза червените отблясъци той.

-Алергия – опита се да прозвучи небрежно Илия. – Имам чувствителна кожа.
Паренето се усили до такава степен, че можеше да се закълне как вижда да се издига мек бял пушек от плътта му.

Въведоха го в малка и мрачна стая с маса, четири стола и лампа със студена бяла светлина, без прозорци – тъмна и отблъскваща, каквато е всяка стая за разпити. 

Посочиха му да седне на студен метален стол, а белезниците все така се впиваха в китките му. За момент Жигът беше притихнал, а болката се беше превърнала в тежки пулсации. 

Високият полицай седна срещу него с папка в ръка. Гледаше го с равнодушие, а в дясната си ръка държеше химикал.

-Значи така, убил си го от страх?

-Да – отговори Илия и знаеше какво ще последва. Жигът се активира моментално, а болката го скова почти до рамото. Потиснат стон се отлепи от устните му.

-Как ги правиш тези работи? – полицаят изобщо не се опитваше да скрие подигравката в гласа си. 

– Когато съм ядосан, гледам лошо. И той като отвори вратата, падна и умря. 
– Умря?
– Да, от страх. – болката пропищя още по-високо и стигна почти до тила му. Ръката му светеше в ярко, жаравеночервено. 
– Значи ти убиваш със страх? – продължи да разпитва полицая.
– Когато се ядосам, изглеждам страшно – отговори Илия. Не можеше да спре. Разбираше цялата абсурдност на ситуацията и се опасяваше, че ако продължи така, болката ще го погуби преди да разбере какво щяха да правят с него.
-Изглеждаш страшно в тъмновишнев халат и пантофи? – това явно щеше да е майтап, който полицаят дълго щеше да разказва на колегите си.
– Халатът е от кадифе – проговори с изгубен глас Илия, точно на капка от това да изгуби съзнание.

В този момент вратата зад него се отвори и влезе млада полицайка с лист в ръка. Подаде го на онзи, който го разпитваше и излезе без да каже дума.

Високия се зачете в листа и устата му се разтегна в облекчение. Беше прочел най-после нещо ясно и логично и това го успокои.

– Твоят нападател е получил инфаркт. Не го е убил халата ти. И изобщо, естествена смърт е била. Сега остава да изясним защо лъжеш – добави той.

Илия се опита да отговори, но болката вече беше абсолютно нетърпима: 
– Не мога да спра да го правя – каза той – Това е единственият начин да запазя каквото имам.
Жигът избухна в пламък и после неочаквано изчезна. Настъпилото облекчение беше толкова силно за Илия, че той се разплака. 

Полицаят го гледаше с нескрито отвращение.
– Жалко богаташко недоразумение – каза той. После прибра папката и излезе от стаята.

Нямаше процес. Нямаше обвинение. Още през нощта високоплатен адвокат посети Илия, плати му гаранцията и го закара в хотел. Луксозен многозвезден хотел, в какъвто да се почувства спокоен и себе си.

Все още в тъмночервения си халат, седна на ръба на огромното легло и се вторачи в стената пред себе си. Не мигаше и изглеждаше сякаш не диша. 

Остана така много време. 

Не го болеше. Лилията беше изчезнала. Все още не можеше да разбере как е станало това. Някак полицаят го беше принудил да остави настрана нормалното си самодоволство и да назове нещата с истинските им имена. Истински. Истина. Думата сякаш приседна на гърлото му и му попречи да преглътне. 

Отпусна се назад на леглото. Сънят го обхвана бързо и той засънува книгата, първо издание, която беше останала на масата в библиотеката в дома му. Хубава книга.

Утре щеше да я покаже на познатите си в спортния клуб, в който членуваше.

А и имаше още едно издание, което искаше, трябваше да се свърже отново с доставчика. Усмихна се в съня си и изглеждаше щастлив като малко дете. В това време Жигът се показа в края на възглавницата и бавничко запълзя към лявата му буза.