Tanya.es

Потокът

Нямаше представа от колко време седи на този бряг – кален и тъжен. Бряг на тих поток, през който преминаваше ледена и кристална вода. Около нея имаше треви, но те стояха някак тихи, сякаш заслушани в мислите на младата жена.
 
Беше забележително създание. Дълги вълнисти коси падаха почти до кръста ѝ. Бяха странен цвят – светлокестеняви в основата, преминаваха в наситено синьо към краищата. Модата си казваше думата. Очите ѝ и те бяха сини – като на елфийска жена, убийствено синьо, като стъкло или като проклятие. А тъгата, която струеше от тях, можеше да пререже с нож даже и оптимизма на спечелил от лотарията.
 
Мълчеше. В ръката си държеше телефон. Някакъв разговор. Недовършен. От другата страна звучеше глас. Мъжки. Обясняваше нещо и само по интонацията му се разбираше, че идеше реч за край на нещо. Звучеше твърдо и неуверено едновременно. Край на връзка? На приятелство? Тя не му противоречеше, не отронваше дума и това явно го притесняваше.
 
-Ондина! -гласът му в слушалката стресна рибите в потока и няколко сребристи, гъвкави телца се отдалечиха с няколко пляскания на опашка. -Не можеш да оставиш тази работа така! Той ще ти отреже парите за последните три месеца! Ако просто си тръгнеш, не печелиш нищо!
 
Тя мълчеше. Буца беше заседнала в гърлото ѝ и не ѝ позволяваше да отговори. Последните три години преминаваха като на лента пред очите ѝ. Тъкмо беше завършила университета и беше пълна с енергия и планове за живота си. Искаше да покаже на света, че си струва това, че е в него. Интервюто за работа. Човекът от другата страна на масата беше на възрастта на баща ѝ, елегантен и много учтив мъж. След обширен разговор – повече от час, установи тя след като си тръгна – ѝ каза, че е назначена.
 
Първа работа. Журналист. Искрено вярваше, че помага на хората да научат това, което става около тях.
 
Първа командировка. Планинско село. Затворено училище. Възрастни хора, забравени от децата си. Деца, забравени от родителите си. Училище на час и половина път с раздрънкан автобус. Вложи много старание в този репортаж. Право в десятката – две страници публикация на млад журналист си бяха като да удариш джакпота. Говореше се за проблемите на тези хора… ден и половина. После изборите минаха, а тя си даде сметка, че успехът всъщност е бил в полза на дребен, изключително дебел човек с очила с дебели рогови рамки, опонент на сегашния кмет на селото.
 
Плака от обида и се напи. Не помогна, но първият урок беше научен.
Последваха още репортажи – някои добри, други не толкова. Връзка с колега, който беше забравил да каже, че е семеен. Тъжни почивни дни с книги и чай. Или пък кафе и вестник в някое заведение. Сама. Откакто започна работа, се беше отдалечила от приятелките си.
 
Когато започна войната на Източния бряг, направи всичко възможно да замине. Все още вярваше, че това, което пишеше, можеше да помогне и да промени животи. Нямаше представа какво ще види там. Осакатените деца. Труповете по улиците. Майките, които отчаяно търсеха каквото и да е за ядене, за да нахранят бебетата си. Болестите. Миризмата на смърт. Страха от нея.
 
Оставиха я там половин година и за това време засмяното, светлооко момиче се превърна в тиха, на ръба на лудостта жена.
 
Когато се върна, се опита да помогне на няколко души оттам. Опита се да изпрати помощ, да съдейства да се измъкнат от ада на войната. Не се получи. Във връзка с инициативата ѝ шефът на новинарския отдел, онзи същия елегантен и много учтив мъж реши, че тя не е удобна за реномето на вестника и реши да я уволни. “За проявено неподчинение” щеше да бъде глобена с хонорарите си за последните три месеца. Общо-взето, оставаше на улицата и без да има с какво да се издържа на първо време.
 
Болеше я главата, усещаше се нелепо и не на място, а колегата от другата страна на телефона се опитваше да я убеди, че трябва да се бори и да не допуска всичко да приключи по такъв нелеп начин.
 
-Ондина! – сепна я гласът в телефона. – Чуваш ли ме?
Да, чуваше го, но думите не стигаха до нея. Тя знаеше, че е прав, но какво значеше това сега? Какво беше истински важно?
 
– Да, тук съм – отговори тя спокойно. – Аз нямам какво да правя повече там. За мен журналистиката приключи.
 
Затвори телефона и продължи да гледа водата. Мислите ѝ пазеха тишина. Само рибките, с техните сребристи телца, пропляскваха с опашки и се шмугваха между тревички и камъчета. Проблясваха за момент. Проблясваха?
 
Тя видя нещо, също сребристо, което не се движеше. Вълничките преминаваха над него, но то стоеше на едно място и сякаш чакаше да бъде открито.
Любопитна, тя влезе в плитката река и го взе.
 
Оказа се великолепен сребърен медальон, в горната част на който камък с дълбоко син цвят изглеждаше като продължение на светлината в очите ѝ.
Тя го завъртя в ръка и на задната му страна, в долния край, намери буква. О. Нейната буква. Нейният цвят. Нейният медальон.
 
Пръстите й се затвориха около него, и в този миг тежестта, която бе носила в себе си толкова дълго, започна да се разтапя, отстъпвайки пред нова, непозната сила.“
 
Странно облекчение се изсипа в ума ѝ и каза на истеричното отчаяние от уволнението да млъкне и да спре да създава напрежение.

Какво мислиш за този разказ?

CAPTCHA ImageChange Image

Още разкази

  • All Posts
  • Разказите на Таня