Tanya.es

Жигът

Генерирано изображение- Жигът, квадрат

Къщата беше голяма и луксозна. Стаите бяха покрити с меки килими, които заглушаваха всяка стъпка. Чашите върху махагоновия бар искряха като замръзналите сълзи на красива лъжа. Светлините, които осветяваха всяка стая, се разливаха меки и приглушени, а лежерните интерпретации на Дюк Елингтън сякаш извираха от стените.

Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.

Варено жито

Генерирано изображение- Варено жито, квадрат

Много обичам варено жито. От онова, дето се прави “за раздаване” по погребенията. Оттам и дилемата – обичам го, но го свързвам със сбогувания завинаги. Следователно, не го ям.

Да, но един път ми се прияде, ама много. Като на бременна жена. Дни наред исках точно жито и то именно такова – варено и с канела. Всички около мен ме гледаха все едно нещо не ми е наред и май точно това ме мотивира да си го купя и направя.

Потокът

Генерирано изображение- Разказ Потокът, квадрат

Нямаше представа от колко време седи на този бряг – кален и тъжен. Бряг на тих поток, през който преминаваше ледена и кристална вода. Около нея имаше треви, но те стояха някак тихи, сякаш заслушани в мислите на младата жена.
Беше забележително създание. Дълги вълнисти коси падаха почти до кръста ѝ. Бяха странен цвят – светлокестеняви в основата, преминаваха в наситено синьо към краищата. Модата си казваше думата. Очите ѝ и те бяха сини – като на елфийска жена, убийствено синьо, като стъкло или като проклятие. А тъгата, която струеше от тях, можеше да пререже с нож даже и оптимизма на спечелил от лотарията.

Белегът

Генерирано изображение- Разказ Белегът, портрет на Самуил

Да се родиш с голям тъмночервен белег на бузата, който да те преследва през целия ти живот, надали е това, за което проплаква което и да е бебе. За майка му това беше кошмар, а за баща му – основателна причина да ги изостави.

Самуил не помнеше кога точно разбра за различността си. Помнеше камъните – остри и болезнени, когато го уцелваха по гърба и лицето. Помнеше звука им,, докато се удряха в стената до него. “Изрод! Чудовище! – така крещяха децата, докато той се свиваше в кьошетата  на улицата. Даже съседските кучета лаеха, сякаш споделяха омразата.